- Недей плака, баба. Сега ще отидем на влакчето, знаеш ли колко е интересно – и погледна притеснено към дядо Георги – дано скоро се успокои това дете – и още по-силно притисна Дидко.
Веско също успокояваше малкото си братче:
- Диденце, не плачи, батко е тука – и го галеше по главицата, а малкия го гледаше в очите и лека-полека престана да плаче.Само отвреме-навреме изхълцваше леко. Но се успокои – все пак батко му беше с него. Това му даваше кураж.
Една млада двойка ги видя и им отстъпи мястото си. Баба Диана и дядо Георги седнаха на седалката и продължиха пътуването, прегърнали внучетата си. Скоро Дидко съвсем се успокои и сякаш забрави, че е плакал.
След няколко минути пристигнаха на гарата и се настаниха във влака. Вътре беше топло и много приятно.
Седнаха до прозореца – Дидко се сгуши в баба си, а Веско се изправи и се загледа през прозореца.
- Веско, ела у дядо, да не паднеш като тръгне влака – дядо Георги взе големия си внук на колене и след няколко минутки влакът потегли.
Веско се зарадва и запляска с ръце, а Дидо гледаше леко подплашен и се притисна към баба си – за всеки случай.
- Тръгнахме – весело каза баба Дидка- скоро ще си бъдем в къщи. Ще играете на двора, ще тичате – много ще ви хареса.
Влакът потракваше тихо с колела и леко се люлееше. Беше толкова приятно, че децата скоро заспаха.
А в Поморие Станимир прегръщаше Мариана, която пак плачеше, и я успокояваше:
- Моля те, душко, престани вече. Ще разплачеш и мене.
Няма коментари:
Публикуване на коментар