Глава осма
Дъждът
валеше ли, валеше…
Мариана притискаше Веско, сякаш се страхуваше,
че някой ще й вземе и него.
Чувстваше някаква празнота в гърдите. Толкова
й беше тежко, че вече не усещаше нищо. Беше се превърнала в някаква сянка,
която движеше крайниците си машинално. Само едно нещо не забравяше – че детето
до нея е нейно и тя трябва да го пази.
Такава празнота Мариана усети, когато ги
раждаше.
Когато
й покажеха бебето, тя си хващаше корема и си мислеше: „Взеха ми го, вече
го няма в мене!” И тази мисъл я ужасяваше – утробата й беше празна…
Но онова не е било нищо… Сега вече наистина
утробата й беше ограбена. Чувството на празнота все повече я завладяваше и
Мариана все по-силно притискаше Веско към себе си.
Двете деца бяха всичко за нея.
След като преди около пет години й отнеха
Мирко, сега нейният живот се въртеше около Веско и Дидко. Те бяха целият й
свят. С тях настъпваше утрото и с тях си отиваше денят. Тя не можеше да си
представи, че нейният мъничък Дидко няма да й казва „лека нощ” и да я целува
със сладките си устенца. А двамата с него си имаха специален ритуал за „лека
нощ”. Първо Мариана целуваше нослето му, а той – брадичката й, после – обратно,
а най-накрая се целуваха нежно по устата.
Той вече й липсваше! Беше толкова мъничък и
беззащитен… Затова Мариана здраво стискаше Веско и нямаше намерение да го даде
на никого. Дори и за пет минути.
Пристигнаха на гарата. В Бургас нямаше дъжд.
Мариана плати, слезе от таксито заедно с Веско и го стисна за ръката. Шофьорът
я погледна с поглед, в който се четеше безсилна тъга, но и разбиране. Слезе,
отвори задната врата и й подаде пътната
чанта.
-
Приятно пътуване! – смутено промълви той,
станал неволен зрител на семейната им драма.
Мариана учудено го погледна и смутолеви едва
чуто:
-
Благодаря! – вдигна
чантата с другата си
ръка, и като стискаше
здраво детето за ръчичка, с твърда
стъпка, без да поглежда назад, се запъти към чакалнята.
На касата нямаше хора. Мариана пусна сака в
краката си, извади пари от чантата си и , все така прегърнала с едната си ръка
Веско, купи билет само за себе си. Тъй като детето нямаше още шест години,
пътуваше безплатно.
-
Хайде да отидем на влакчето, майче
– нежно
каза тя , вдигна сака
от пода и двамата тръгнаха да търсят влака за София, който щяха да сменят в
Стара Загора.
Настаниха се удобно, тъй като нощем нямаше
много пътници. Пък и по това време на годината пущаха извънредни влакове заради
туристите.И за нейния град имаше директен влак, но той отдавна беше заминал,
още преди пет часа. Дори вече беше пристигнал там. Щеше да й бъде по-удобно да
пътува с него, защото с дете и багаж да правиш смяна на влак посред нощ…Ама
нали Станимир нямаше търпение тя да замине… Не й остави никаква възможност да
избегне това неудобство. Но всички трудности, на които той я подлагаше, само я
правеха по-силна.
Скоро влакът тръгна. Веско се сгуши до нея. Не
беше радостен като друг път. Отвреме-навреме вдигаше поглед към майка си и се
чудеше защо тя мълчи и гледа с невиждащи очи през прозореца. В тези мигове тя
го поглеждаше, притискаше го до себе си и го целуваше по косичката. И Веско
виждаше сълзите в очите й.
-
Майко, и сега Дидко ще живее при татко, така
ли? - едва се сдържаше
да не се разплаче той.
-
Да, майче, засега ще е така –
гушна го с две
ръце Мариана и Веско
се разплака. – Какво ще правя без мойто братче? – ридаеше той и като с нож режеше сърцето на Мариана.И я
амбицираше още повече.
-
Не плачи, детето ми –
успокояваше го тя, а
в същото време сълзите
й безшумно се стичаха и мокреха лицето й. – Скоро ще бъдете заедно. Всичко ще
се оправи.
Веско лека-полека се успокои , сложи глава в
скута на Мариана и
заспа. А тя го прегърна, сякаш пазейки съня му. И също се отпусна. Облегна
глава на меката облегалка, затвори очи и се замисли.
В живота й настъпи хаос. И никой
не можеше да й каже кога и как щеше да
завърши той. Мариана беше сама в мъката си.Само Господ можеше да й помогне. И в
полумрака на купето тази самотна жена, прегърнала в ръце детето си, в мислите
си се обърна към Него. С гореща молба да й помогне. Казват, че молитвите на
майката със сълзи на очи били свещени и
Бог ги чувал. За Мариана друг изход нямаше. Тя водеше разговор с единствения
всесилен, който можеше да промени нещата и децата й да бъдат щастливи. Нали
удавникът и за сламка се хваща. Нейната „сламка” беше вярата й в Господ, в
неговата сила.
Пътуването беше спокойно. И в полутъмното
купе, необезпокоявана от никого, Мариана успя хубаво
да се наплаче и да се успокои. Дори си подремна
малко.
На разсъмване, малко след пет и
половина, най-после влакът пристигна на тяхната
гара.
Мариана облече Веско, който
скоро беше се събудил, и заедно с него и с багажа излязоха в коридора на вагона.
Изчака движението на влака да спре напълно, отвори вратата и слезе.
Обърна се, свали детето, взе и багажа си
. В този ранен час навън все още беше хладно.
- Хайде да отидем в чакалнята, майче, да се
обадим на баба и дядо.
В чакалнята имаше един стар
обществен телефон, който понякога работеше. Този път Мариана извади късмет – чу
се сигнал и тя каза в слушалката:
- Ало –
и чу гласа на майка си.
- Ха, Марианче, защо звъниш толкова рано бе,
майка?!
- Знам, че е рано, майко, извинявай ... Ние с
Веско сме на гарата и затова се обаждам. Ако е възможно, нека татко дойде да ни
вземе, че и багаж имам – в гласа й се усещаше молба и някаква тъга. Майка й
усети това и каза разплакана:
- Ще дойде, ей сега ще му кажа ... Ах на майка
милите...
И като затвори телефона, влезе в
стаята при дядо Георги и каза ядосана:
- Оня идиот е изгонил децата – Мариана е на
гарата с Веско – и като смекчи малко тона си, продължи - хайде иди да ги
прибереш.
Дядо Георги изпусна една шумна въздишка,
стана от леглото и започна да се приготвя.
- Ей, няма спокойствие с този човек бе.....
Облече се и тръгна пеш към
гарата. Толкова рано сутринта не се движеше нито автобус, нито тролей.
Мариана беше гушнала Веско на
една пейка в чакалнята. Когато видя, че баща й влиза през вратата , разбра
всичко от измъчената му физиономия. Почувства се още по-зле. Баща й поздрави,
съвсем сериозен, взе багажа и тръгна веднага. Каза само:
- В
къщи ще говорим.
И през целия път не проговори.
Когато стигнаха, майка й вече
беше оправила леглата, беше премела пода – в къщи беше чисто и подредено.
Посрещна ги на вратата. Прегърна Мариана, целуна я по хладните страни, наведе
се и силно притисна към гърдите си малкия.
- Ах на баба милото – не се
сдържа тя и се разплака. Мариана мина покрай майка си с каменно лице и влезе в
стаята. Хвърли се върху дивана и като се огледа, сякаш се успокои. Отново беше
в бащиния си дом. Почувства се като кораб, претърпял крушение, който най-после се
прибира в спасителния залив. Макар и с
изпокъсани платна и пробит корпус, все още готов за плаване!
Тя стана, изправи гръб и отиде при майка си:
- Майко, прибирай детето, че навън е хладно.
Майка й я погледна учудено. Това не беше нейната
Мариана – сякаш чужда жена й говореше. Нямаше я усмивката, нямаше го
звънчето в гласа й. Какво беше сторил онзи човек с детето й?
Баба Диана захлупи лице в шепите
си и бързо-бързо се прибра в кухнята. Там даде воля на сълзите си, като
повтаряше непрекъснато, хълцайки тихо: „Изрод...изрод...” След малко се
успокои, изми лицето си и влезе в стаята. Мариана беше сложила Веско да спи на
дивана и го гледаше, скръстила ръце замислено. Баща й, както винаги в такива
тежки моменти, се разхождаше по плочника в двора и пушеше. Съседите все още не
бяха се раздвижили и не бяха видели нищо. А за дядо Георги беше много важно
какво ще кажат хората. Затова сега така неспокойно се оглеждаше и дърпаше
нервно от цигарата си.
Въпреки че във влака спа много,
Веско се отпусна и бързо-бързо заспа отново. Мариана видя, че детето е
спокойно, стана и свали леката жилетка, която беше наметнала на слизане от
влака.
- Искаш ли да ядеш, майка? – тихо
я попита с нежен глас баба Дидка.
- Не, майко, искам само кафе – поклати отрицателно глава младата жена.
Тя изобщо нямаше апетит.
- Добре, момичето ми, ей сега ще ти го дам – и майка й се засуети около
шкафовете.
Мариана свари кафе в джезвето, прецеди го за всеки случай,
сипа си в една от чашите в бюфета и излезе навън. На неголямата веранда пред
входа имаше малка масичка, едно ниско столче и пепелник – там сядаше да пуши
баща й, когато времето беше лошо.
Остави чашката с кафе на малката
масичка, седна на столчето с гръб към двора и запали цигара.
Трябваше й време, за да се
приготви за тежкия разговор с баща си. Знаеше, че те двамата със Станимир не се
обичаха, особено след като изневярата на мъжа й стана „обществена тайна”. И
сега тя просто не знаеше как да говори с него. Защото неговото мнение по въпроса й беше ясно, но
Мариана прекалено много обичаше мъжа си и не можеше да се съгласи с баща си.
Младата жена беше между чука и
наковалнята. Беше подложена на много силна преса. А още не беше готова да се
реши на развод.
Мина доста време, докато зад
гърба си Мариана усети някакъв шум.
- Докога ще търпиш всичко това? –
чу сърдития глас на баща си. – Да не мислиш, че на нас с майка ти ни е лесно?
Хората непрекъснато задават въпроси...да се чуди човек какво да отговори...
Мариана го гледаше и недоумяваше
от кого е взела тази твърдост... Баща й беше мекушав човек, едва сега констатира
това тя с голямо съжаление. Но бяха я възпитали в търпение, макар че тя даваше
воля на чувствата си без да се замисля кой как ще реагира. И този път не се
стърпя – отговори на баща си, защото реши да защити позициите си:
- Защо позволявате на хората да
се бъркат в нашите семейни работи и по-точно – в МОИТЕ ? Аз бъркам ли им се?
Уча ли ги как да живеят? Вие сте си виновни, задето им го позволявате – и
Мариана разгневено запали втора цигара. Знаеше, че и тук няма да намери
разбиране и спокойствие. Но нямаше къде другаде да отиде.
- Така де – като поомекна малко,
каза дядо Георги. – Или живейте нормално, или се разделяйте.
- Татко, защо не разбереш, че в
живота не винаги черното е съвсем черно и бялото – съвсем бяло? Понякога има и
нюанси.
Баща й я погледна с неразбиращ поглед, смънка
едно „хм”, изгаси цигарата си – коя ли по ред - и се прибра в къщи. Баба Диана пържеше филийки
в кухнята – за закуска. Знаеше, че Веско много ги обича, пък се надяваше и
Мариана да се съблазни от апетитния им вид и да хапне малко.
- Тази наша дъщеря...не знам
какви ги мисли, ама...няма да излезе на добър край – каза той, затваряйки
вратата на кухнята. Не знаеше колко прозорлив щеше да се окаже след време.
-
Иии, стига пък ти – сгълча го тихичко баба Диана, за да не събуди Веско.
Но в този момент вратата се отвори и детето цъфна усмихнато на прага й.
- Бабо, къде е майка? – и
изведнъж, като видя пържените филийки, извика радостно – Леле, пържени филийки!!!
Баба Дидка се засмя доволно,
наведе се и го целуна по румените бузки. В същия момент външната врата хлопна и
Мариана влезе в стаята. Видя, че на дивана няма никой, а от кухнята се чува
глъчка и тя също натисна дръжката на вратата.
- Чакай да изляза, че станахме
много – размина се с нея баща й.
- Още се сърди – промърмори
Мариана.
- Не му обръщай внимание, майка.
Нали го знаеш какъв е – все се съобразява с хората. Хайде, мийте се и да сядаме
да ядем, докато филийките са топли. Баба ще направи и айрянче, нали искаш,
момчето ми? – и пак се наведе да целуне Веско. Но той не беше много по ласките
и лекичко се дръпна назад. Баба Дидка разбра, че е прекалила и го остави на
мира.
Мариана седна на дивана, а не
отиде до масата.
-
Марианче?! – с едва доловим въпрос в
гласа я подкани майка й, посочвайки масата. Баща й също направи блед опит да я
покани, но се отказа. Разбра, че дъщеря му няма да промени желанието си.
Тримата с детето започнаха да се хранят, а Мариана се загледа в телевизора.
Гледаше, но не виждаше нищо. Пред очите й продължаваше да стои картината
от изминалата вечер. Тя продължаваше да вижда разплаканото личице на Дидко и
това много я разстрои. Усети, че ще заплаче и затова отиде в другата стая.
Легна на леглото и като се направи, че спи, започна безутешно да лее сълзи.
Малката й рожба й липсваше много! Мариана осъзна на какво я беше осъдил
Станимир!
Това беше по-мъчително от всеки
бой! Тя свикна с юмруците му – след като минеха пет минути вече не я болеше. Но
тази болка!!! Тя не можеше да мине!!! Мариана знаеше това от раздялата си с
Мирко!!! Жива раздяла – най-жестокото наказание! Едва сега осъзна какъв садист
е Станимир! И в сърцето й лека-полека започна да се надига друго чувство,
различно от обичта...Сърцето й започна да изстива...
От този момент тя вече знаеше, че
не обича този човек. Защото това вече не беше нейният Станимир, в когото се
влюби някога и заради когото заряза професията си. Това беше нов, непознат за
нея мъж и той не й харесваше. Той пиеше, наказваше я, биеше я...кой знае какво
ли още щеше да й сервира...Мариана вече му нямаше доверие! А без доверие никоя
връзка не може да има бъдеще!
Мариана неусетно започна да
разбира нещата от живота. Сякаш някаква пелена се вдигна от очите й. И тя
започна да вижда по-ясно.
Просто Станимир беше достатъчно
хитър и не я оставяше нито за миг без ангажимент – досега. И тя не беше се
замисляла!
А сега... Върна се назад във времето,
спомни си и други случки от живота им и прозря простата истина, че мъжът, в
когото сляпо вярваше, всъщност никога не й е бил верен!
И Мариана сякаш изгуби почва под
краката си!
Заради кого беше жертвала
бъдещето си? Какъв баща беше намерила за децата си?
Младата жена скочи от леглото, защото изведнъж й стана
страшно! Тя видя, как целият й свят се сгромолясва!
И в този момент се намрази!
Яростно! Не знаеше как ще продължи нататък своя жалък, продаден живот!
Тя беше виновна за всичко! И не
можеше да си прости това! Но каквото и да направеше вече, нямаше да поправи
миналите грешки! Нямаше да си върне Мирко, работата в Нефтозавода, жилището,
бургаското жителство! Всичко беше безвъзвратно изгубено!
И реши да спасява каквото е
останало!
А от целия й живот досега беше
останало съвсем малко – двете й малки момченца, които сега бяха разделени! Трябваше
да им върне или бащата, или големия им батко – Мирослав!
Мариана не знаеше как ще стане
това, но знаеше, че ТРЯБВА!
Много скоро част от въпросите се
решиха.
Още на следващата сутрин Веско се
огледа и потърси Дидко. Но като разбра, че го няма, се разплака и като триеше
очички с юмручета, повтаряше безутешно:
- Мойто Диденце, мойто Диденце, ах на батко Диденцето – а на Мариана
сърцето й ридаеше безпомощно и безмълвно. Сякаш нож се забиваше в гърдите й.
Болката беше неописуема. Тя се опитваше да успокои детето си, гушкаше го и
триеше сълзичките му.
Това беше непоносимо. Повтаряше се
всеки ден... Добре, че се свърши
бързо.
Едва минаха десетина дни и
Станимир се обади:
- Ало, Мариана, ти нали ще идваш за заплатата си?
- Да, защо? – с тревога в гласа попита Мариана.
- Ами мини през къщи – Дидко май е болен, а аз нямам време да го заведа
на лекар – мазно заобяснява той.
- Довечера тръгвам – решително каза тя – сутринта ще бъда в къщи.
Изчакай ме – и сърцето й се сви в лошо предчувствие.
- Добре тогава. Аз днес ще взема заплатата ти и утре ще ти я дам, а ти
ще заведеш детето в болницата.Разбрахме се, нали? – и Станимир затвори
телефона.
От този момент за Мариана
съществуваше само една мисъл – да си вземе детето тук.
Пристигна рано сутринта, хвана
едно такси и още преди осем часа беше пред апартамента. Станимир явно я чакаше
с нетърпение, защото веднага й отвори.
Мариана връхлетя в стаята, където
Дидко все още спеше. Целуна челцето му и се втрещи. Детето изгаряше от
температура!
- Това е много висока температура за Дидко – има най-малко тридесет и
осем градуса – погледна ядосано към
Станимир. Ако можеше, щеше да го убие с поглед. – Мерил ли си я? Колко е?
-
Не знам – термометърът май се
счупи... – измънка той. - Ако искаш, вземи колата – ето ти ключовете. И без това след прегледа ще минеш през
магазина, да ми кажеш какво е положението... Е, аз тръгвам – врътна се и
излезе.
Мариана нежно събуди Дидко с
целувка. Той отвори очички, каза с тих глас:
- Мама – и като обви ръчички около врата й, заплака – Моя батко, мойто
батенце...
Мариана го гушна, успокои го и,
понеже не искаше да се бавят, го накара да стане. Целият беше изпотен.
Преоблече го, даде му да хапне и отидоха в болницата. Премериха температурата –
беше тридесет и девет градуса. Мариана се ужаси!
- Д-р Андреева, какво му е? Та
той не бива да вдига висока температура – знаете, с тази хемофилия...всичко
може да се случи...
- Явно има възпаление на гърлото
– след като го прегледа, заяви авторитетно детската лекарка, която напоследък
се грижеше за Дидко. – Но не трябва да го боцкаме, затова изписвам антибиотика под
формата на сиропче. Давай му го на шест
часа.
И младата лекарка написа
рецептата. А Дидко седеше с притворени очички на кушетката – така му се искаше
да заспи отново.
Мариана прибра ценното бяло листче в чантата
си, взе детето на ръце и излезе. Дидко сложи главица на рамото на майка си и
пак се унесе.
Болницата беше близо до магазина
и с колата Мариана много бързо стигна до там. Макар че караше бавно, защото той
лежеше на задната седалка.
Взе Дидко на ръце, заключи колата
и влезе в магазина. Станимир ги посрещна изправен в залата с мебели и веднага
посегна да вземе детето. Мариана се завъртя и мина с гръб край него. С
решителна стъпка влезе в малката стаичка и остави спящия Дидко на дивана.
Извади рецептата от чантата си и я подаде с гневен поглед на Станимир.
- Иди до аптеката да купиш
сиропа! Детето е много зле! – натърти последните думи тя. – Вземи и един
термометър!
Станимир не каза нищо. Все пак
той беше виновен за състоянието на сина им.
Бяха ходили на делфинариума във
Варна с Ани и дъщеричката й и той изобщо не обърна внимание, че Дидко е
изпотен. На връщане прозорците на колата бяха отворени – да се разхлаждат. Чак
сега си даде сметка, че децата бяха на задната седалка, а там духа по-силно...
Все така мълчаливо отиде до аптеката и бързо се върна. Много обичаше сина си, а
толкова глупаво можеше да го погуби...
Мариана беше седнала до спящото
дете и галеше челцето му замислено. Като видя, че Станимир влиза в стаичката
при тях, тя се изправи и решително каза:
- Аз вземам детето със себе си! Ти деца не можеш да гледаш!
Станимир само повдигна рамене и
нищо не отговори.
- Ако искаш да ви закарам до гарата – смотолеви след няколко секунди той.
- Добре! – все така с остър тон отговори Мариана. – Но първо ще отидем
до в къщи, да събера малко дрешки на Дидко. И без това влакът е чак в пет
следобед – имаме достатъчно време.
- Добре, вие отивайте. Аз ще затворя наобед и ще се прибера. Може да
купя нещо от халите за хапване – продължаваше с гузен глас той, без да смее да
погледне Мариана в очите. Не й се сърдеше, че се държи така с него, защото
знаеше, че е виновен.
Взе Дидко на ръце и го сложи на
задната седалка. А Мариана, без да го погледне, врътна ключа на стартера и каза
само:
- Ние ще те чакаме! Не се бавИ! –
и подкара колата плавно.
Като пристигнаха, сложи Дидко в
креватчето му и започна да пълни една пътна чанта с негови дрешки.
Нямаше търпение час по-скоро да се махне от този вертеп. Толкова беше
ядосана...Добре, че онази със синьо-зелените очи не й се мярна от някъде...
Наобяд Станимир се прибра навреме.
Беше купил шпеков салам, кашкавал и домати. Донесе и пресен хляб. Мариана
направи салата, наряза от другите продукти и седнаха на масата.
Дидко дъвчеше на сила.
Непрекъснато му се спеше. Но, заради антибиотика, Мариана настояваше той да
хапне поне малко.
- Хайде, майче, яж! После ще пием
сиропче – нежно му говореше тя.
- Сийопче – повтори той като
полуотвори очички. Дидко обичаше да пие
сиропче, защото беше сладичко.
- А след това ще ходим на
влакчето – продължаваше с нежния си глас да нарежда Мариана и слагаше в отворената
като човчица на врабче устичка по малко от всичко. Е, не беше много, но все пак
успя да го понахрани. Даде му сиропче с мерителната чашка и Дидко пак легна.
- Ох, никак не е добре – въздъхна
тя, галейки го по гръбчето – Дано този
антибиотик му помогне.
- Хайде, аз ви оставям за малко – и Станимир излезе. Отиде до свинарника, сложи
вода на свинете и в два часа отвори магазина.
Към три и половина се върна и
заяви тържествено:
- Аз се обадих в управлението, че
ще ви карам на влака. Ако искаш след малко да тръгваме за Бургас...А, ето ти и
заплатата – бръкна в чантичката си, извади парите заедно с фиша и ги подаде на
Мариана.
Към четири часа се натовариха в
„Москвич”-а и потеглиха. Мариана седна отзад, сложи Дидко до себе си и го
гушна. А той пак затвори очички. Никак не беше добре детето. Затова младата
жена бързаше да го заведе в родния си град – там имаха добри специалисти и тя
се надяваше, че ще успеят да спасят рожбата й.
Но дори и тя, която в страха си
винаги предполагаше страшни неща, не можеше да допусне колко критично е
състоянието на Дидко.
Все още никой не знаеше ...
Настаниха се в полупразния вагон за майки с деца. Мариана сложи детето
на едната седалка, а тя седна срещу него на другата. Не откъсваше поглед от
малкото си момченце. Толкова беше дребничък... А колко много страдаше.
Покри го с една лека дрешка – да
не настине от течението, идващо от прозорците.
Един час, след като потеглиха, тя
лекичко го разбуди и му даде пак от сиропчето. Веднага след това Дидко продължи
съня си. А Мариана му измери температурата. Живакът не слизаше под 39...
Към девет вечерта влакът
пристигна на тяхната гара и Мариана въздъхна с облекчение като видя на перона
майка си, баща си и Веско. С тях беше и вуйчо й, за да ги вземе с колата си.
- Ах, на баба миличкото – грабна
баба Диана най-малкото си внуче и го разцелува. А той едва-едва отвори очички,
каза тихо „баба” и като я прегърна през врата,
клюмна малката си главица на рамото й.
- Марианче, ами той гори ма майка
– разтревожено каза тя, поглеждайки безпомощно към дъщеря си.
- Не знам майко, просто се чудя и
аз! Известно ми е, че като се започне приемането на антибиотик, температурата започва да спада. Само два пъти
съм му дала – дано вече след третия път малко да спадне – притеснено й
заобяснява Мариана.
- Мойто Диденце – повдигаше се на пръсти Веско и се опитваше да погали
Дидко по къдричките на вратлето. Но не успяваше и галеше само краченцата му.
- Ах, моето голямо момче –
прегърна го и го целуна Мариана, едва сдържайки се да не заплаче – малкото ти
братче е много болно, майче. Хайде да се прибираме, в къщи ще го милваш колкото
си щеш.
Качиха се във „Фолксваген”-а на
вуйчо й и се прибраха.
Там всичко се завъртя около
Дидко. Защото той продължаваше все така да спи унесено. Не отвори очи дори и за
лекарството в дванайсет през нощта. Само тихичко повтори след Мариана „сийопчето”,
глътна го и пак легна.
А термометърът продължаваше да
сочи 39 !
За Мариана нищо друго нямаше
смисъл. Отдавна беше сложила Веско да
спи, майка й и баща й също спяха . Но не можеше да си легне!
Седеше на един стол до Дидко,
гледаше го и не знаеше как да му помогне. Проверяваше на всеки час
температурата и с ужас констатираше, че тя не помръдва. Въпреки антибиотика и
компресите с оцет и вода.
Майка й стана един-два пъти да
види как е детето, но Мариана я накара да си легне. И стоеше сама край леглото
на детето си.
„ Боже, какво става с малкото ми
момченце?” И неусетно ръцете й се сключиха молитвено. Тя опря на тях челото си
и започна горещо да се моли наум:
- Моля те, Господи, помогни на
моята малка рожба да оздравее, моля те, моля те, моля те! – не спираше да
повтаря тя. Отвреме-навреме вдигаше поглед към спящото дете, но знаеше, че без
Божията помощ не е в състояние да успее. И продължаваше да се моли.
В шест сутринта отново му даде
сироп. Дидко все така го погълна, без да отваря очи. А Мариана дори не
осъзнаваше, че той не е ял още от обяда...Тя просто усещаше, че голяма опасност
грози детето й! Но – каква?! За нея беше важно само това – да свали температурата
му. Знаеше, че едва тогава детето ще се оправи.
Но температурата си беше все
толкова – 39 градуса!
Сутринта майка й направи закуска,
нахраниха се с баща й и с Веско. Мариана отказа – направи си едно силно кафе и
го изпи навън с две цигари. Сърцето й беше свито. Нищо друго не я интересуваше
в момента – само тази проклета температура...
За нея сякаш животът беше спрял.
Ако не беше майка й да сготви нещо за обед, нямаше и какво да ядат.
Баща й работеше като охранител в
един от заводите и в момента беше на работа. Веско се беше заиграл. Мариана
седна до майка си, която шиеше пола на някаква съседка, погледна я и каза:
- Майко, аз ще извикам Бърза
помощ, не издържам вече. Детето ми си отива – и се разплака.
- Недей плака, майка – окуражи я
баба Диана. – И аз мисля, че така е най-добре.
Беше вече обед. Мариана беше дала
поредната доза антибиотик и термометърът за пореден път беше показал числото
39! Затова тя вдигна слушалката и се обади на Спешна помощ.
Много скоро линейката дойде.
Лекарката прегледа Дидко, опипа и гушката му.
- Да е боледувал от нещо?
Лимфните му възли са малко подути.
- Да, преди малко повече от
година изкара лимфоденит. Зарази се от батко си – обясни й Мариана.
- Според мен ще е добре да го заведете до Инфекциозно отделение, да го
видят там – и младата лекарка си тръгна.
- Майко, какво да правим сега?
Татко го няма, вуйчо го няма. А Дидко непрекъснато спи – трябва да го носим на
ръце. Далече е. – Мариана се замисли. – Ще поискам от Ваня лятната количка на
нейния Любо.
И веднага изтича до съседката си,
която все още беше в майчинство и си беше в къщи.
Но духаше силен вятър, а Дидко
беше много изпотен и къдричките отзад на вратлето му бяха мокри. Мариана ги
галеше и повтаряше:
- Ох, ще настине още повече.
И като отиде в другата стая при майка си, попита:
-
Да отидем утре, а? Има силен вятър, косичката му е мокра и ще настине.
Пък и Веско спи...
Майка й я погледна над очилата,
помисли малко и каза:
- Не знам, майка. Това е твое дете, ти ще решиш.
- Ами така де, може да стане
по-лошо – продължаваше да повтаря Мариана, а всъщност не знаеше какво да прави.
Майка й стана, отиде в стаята при
Дидко, погледна го, обърна се към Мариана, която стоеше изправена до вратата и
каза:
- Не знам ти как мислиш, но на мен детето никак не ми харесва...
Това подейства на Мариана като ритник.
Тя изведнъж се мобилизира и се раздвижи.
- Така...Ще му облека онова
ветроупорното шушляково якенце – то е с качулка. Хайде, тръгваме.
А вече наближаваше пет следобед.
- Да побързаме, че да хванем д-р
Арнаудов, шефа на отделението – разбърза се и майка й. – От него по-добър
специалист няма.
Обадиха се на бабата на Мариана –
да дойде да постои при Веско.
И двете жени тръгнаха с количката, в която
малкият Дидко все така клюмаше.
Завариха доктора тъкмо, когато се
канеше да си тръгва. Баба Дидка се обърна веднага към него:
-
Докторе, внучето ми не е добре. Щяхме
да дойдем утре, да не Ви бавим сега, но изглежда зле...Много
Ви моля, прегледайте го!...Болничко е от Хемофилия, нали съм Ви казвала...Да не
е нещо сериозно...
А тя наскоро се беше пенсионирала като служител в окръжната
болница. Доктор Арнаудов я погледна и тя му се стори позната. Да, беше виждал
тази спретната и винаги с прическа жена из коридорите на болницата, облечена в
бяла престилка. Сега , когато тя му каза фамилията си, той напълно си спомни за
нея.
- Дайте да го видя –
каза възрастния лекар и, както бяха изправени в коридора, опипа гушката му . – Смъкнете
надолу панталона му – и като натисна
коремчето на две-три места, обърна се назад и извика силно към преминаващата
медицинска сестра – Бързо пригответе шеста стая и троен шприц! Имаме спешен
случай!
- Докторе, може ли да постъпя с детето, че е много злоядо! Няма
кой да го храни – помоли му се баба Диана. – Знаете, че бях ваша служителка...
- Давай, бабо, нямаме време – потупа я по рамото докторът и
отиде отново да облече бялата престилка, която беше свалил преди пет минути. –
А Вие ... утре елате на свиждане в два часа – мимоходом каза той на Мариана.
Мариана си тръгна към
къщи раздвоена.
От една страна вече
изпитваше някакво облекчение от това, че Дидко е в добри ръце.
Но този троен
шприц!... Преди години тя беше работила в болницата и знаеше какво означава
това! Гентамицин, Стрептомицин и
Пеницилин! Много силна комбинация от антибиотици, която се прилагаше само в
крайно тежки случаи.
И тогава разбра, че
животът на Дидко е в голяма опасност.
„Само да не е късно! Само да не е късно!” повтаряше си тя,
вървейки към къщи със сълзи на очи.
Не знаеше пред каква
зейнала пропаст стоеше малкото й момченце в този момент...
(Следва продължение)
